Топ 10 албума, които определиха пънка на 70-те

Пънкът не започна с манифест. Започна с нетърпение. Няколко души спряха да чакат някой да ги пусне на сцената и си построиха своя.

Буквално. През март 1974 една нюйоркска група получи разрешение да свири в занемарен бар на Бауъри и трябваше сама да си скове сцената. Групата се казваше Television, барът се казваше CBGB, а от неделните им концерти израсна цялата американска сцена. Две години по-късно същото се случваше в Лондон. На първите концерти на Sex Pistols стояха няколко десетки души и голяма част от тях за половин година имаха собствена група.

Технически пънкът беше крачка назад и точно в това беше смисълът. Вместо десетминутни парчета две минути. Вместо солови магии три акорда на евтина електрическа китара и малък усилвател, навит докрай. Басът не свиреше мелодични линии, свиреше осмини. Барабаните държаха темпото и повече не се искаше от тях. Записваше се бързо, защото за дълги студийни сесии нямаше пари, и точно тогава се оказа, че за седмица можеш да направиш плоча, която издържа петдесет години.

Избрахме десет албума, върху които пънкът от седемдесетте наистина стои. Тръгваме от десето място към първо, така че най-силното те чака накрая. Ще ги намериш всички на LP плочи и на CD.

Преди пънкът да се нарича пънк, свиреха New York Dolls. Петима мъже на високи токчета, които правеха рокендрол толкова силно и немарливо, че не се вписваше никъде другаде. Дебютът им излезе на 27 юли 1973 в Mercury. В студио Record Plant го записаха за осем дни, а миксът беше готов за половин ден. Продуцира го Тод Рънгрен, който смяташе групата за аматьори, и може би точно затова на плочата остана всичко точно както го свиреха на живо.

Personality Crisis, Trash и Jet Boy звучат като Rolling Stones след седмица без сън. Китарите на Джони Тъндърс и Силвейн Силвейн се надвикват, Дейвид Йохансен пее така, сякаш интонацията е чужд проблем, а всичко това го държи чиста наглост. Критиците не знаеха какво да я правят и плочата почти не се продаваше. Три години по-късно я имаше вкъщи всяка начинаеща група в Ню Йорк и Лондон.

Fun fact: първоначалният барабанист Били Мурсия почина през 1972, още преди записа на дебюта, и го замени Джери Нолан. По-късно групата се управляваше от Малкълм Макларън, същият човек, който после събра Sex Pistols.

Ако някой през 1973 звучеше като пънк, преди пънкът изобщо да съществува, това бяха The Stooges. Третият им албум излезе на 7 февруари 1973 в Columbia, записваха го в Лондон в студио CBS и целият стои на двойката Иги Поп и китаристът Джеймс Уилямсън. По-голямата част от парчетата написаха заедно. Тонът на Уилямсън, сух и без капка въздух, и днес служи за референция, когато някой трябва да обясни как трябва да звучи китара през сериозно претоварен канал.

Search and Destroy открива албума с риф, който четири години по-късно преписа половин Лондон. Gimme Danger показва другата страна, бавна и пълзяща, в която расте напрежението вместо силата на звука. Албумът тогава се провали и групата се разпадна скоро след него. Sex Pistols и The Damned по-късно се позоваваха на него като на учебник.

Fun fact: плочата съществува в два официални микса. Оригиналният от 1973 направи Дейвид Боуи, който издейства на групата и договора с Columbia, след като компанията отхвърли суровия микс на самата група. През 1997 албумът беше ремиксиран от самия Иги Поп и споровете коя версия е по-добра не са стихнали и днес.

Пати Смит дойде на сцената като поетеса, не като певица, и точно затова от дебюта ѝ се получи нещо, което дотогава не съществуваше. Horses излезе на 10 ноември 1975 в Arista Records, записваше се през септември същата година в Electric Lady Studios и го продуцира Джон Кейл от Velvet Underground. Нищо не беше излъскано. Всичко се подчини на думата.

Албумът се открива с преработена Gloria на Ван Морисън, която Смит разглоби и сглоби наново около собствената си поезия. Деветминутната Land стъпва върху стария хит Land of a Thousand Dances и се превръща в поток на съзнанието, какъвто дотогава никой не беше пускал на рок плоча. Групата зад нея свири просто, почти гаражно, и контрастът с текстовете е точно това, което направи от Horses образец за всичко, което дойде след тях.

Fun fact: черно-белият портрет на обложката е дело на Робърт Мейпълторп, тогава още непознат фотограф и най-близкият ѝ приятел, с когото преди това живя години. Бяла риза, сако, преметнато през рамо, никакъв грим. Оттогава тази обложка е копирана от десетки хора.

Докато Лондон се занимаваше със скандали по телевизията, в Белфаст пънкът се свиреше в град с патрули и контролно-пропускателни пунктове. Stiff Little Fingers записаха дебюта си през 1979 и той стана първият изобщо албум, издаден от Rough Trade. В британската класация се изкачи до 14-о място, което за група без голяма компания зад гърба си беше нечувано.

Гласът на Джейк Бърнс звучи като гърло, което отдавна се е отказало от викането. Текстовете писа заедно с журналиста Гордън Огилви, който същевременно беше и мениджър на групата. Suspect Device говори за това какво става с човек, на когото достатъчно дълго повтарят на коя страна трябва да стои. Alternative Ulster излезе като сингъл през октомври 1978 и стана химн на поколение, което не искаше нито една от предлаганите страни. Това не е пънк за скуката в предградието, а за град, в който се стреляше.

Fun fact: името на групата не е тяхна идея. Взели са го от песента Stiff Little Fingers от албума Pure Mania, издаден през 1977 от лондонските The Vibrators.

Wire бяха четирима ученици от художествено училище и погледнаха на пънка като на материал, не като на начин на живот. Pink Flag излезе на 25 ноември 1977 под етикета Harvest, записваха го през септември и октомври в Advision Studios и го продуцира Майк Торн. На плочата има двадесет и една песни, а цялата трае 35 минути и 26 секунди.

Принципът беше прост и безкомпромисен. Когато един риф стигаше, втори не се добавяше, а когато припевът не трябваше да се повтори, групата просто спираше да свири. Field Day for Sundays трае двадесет и осем секунди. Други парчета свършват след четиридесет и пет. До тях стоят Ex Lion Tamer и заглавната Pink Flag с нормална дължина и с толкова по-голям обхват. От тази плоча израснаха и пост-пънкът, и американският хардкор, а когато я пуснеш на свестни слушалки, чуваш колко е обмислена.

Fun fact: песента 12XU от този албум беше поета от американските Minor Threat и тяхната версия излезе през 1982 в компилацията Flex Your Head. Една от първите връзки между британския пънк и вашингтонския хардкор.

Television бяха първата група, която Хили Кристал пусна да свири в CBGB. Неделната си резиденция започнаха там на 31 март 1974 и сцената построиха със собствените си ръце. Три години по-късно, на 8 февруари 1977, издадоха в Elektra дебют, който имаше общо с останалата сцена енергията, но не и отношението към китарата.

Marquee Moon е преди всичко плоча за две китари. Том Върлейн и Ричард Лойд не свирят акорди един срещу друг, а един около друг. Единият води линията, другият я коментира, а в десетминутното заглавно парче това прераства в соло, което няма нищо общо с блус клишетата. Албумът беше продуциран от Върлейн заедно със звукоинженера Анди Джонс, който преди това работи с Rolling Stones. Че можеха и за три минути, доказват Venus и Friction.

Fun fact: първоначалният басист на групата беше Ричард Хел. Той напусна още преди записа, основа The Heartbreakers с бивши членове на New York Dolls, а после и групата Voidoids. На Marquee Moon вече свири Фред Смит, който преди това беше в Blondie.

Sex Pistols имаха скандалите, The Damned имаха преднината. Сингълът им New Rose излезе на 22 октомври 1976 и беше първият сингъл на британска пънк група изобщо. Албумът Damned Damned Damned го последва на 18 февруари 1977 в Stiff Records и стана първият албум, издаден от британска пънк група. В класацията стигна до 34-о място.

Записваше се в Pathway Studios с продуцента Ник Лоу и звучи точно както се свиреше на живо през 1977. Бързо, мръсно, без поправки. Neat Neat Neat я тегли басовата линия, Дейв Вейниън пее, сякаш току-що се е върнал от погребение, а барабанистът Рат Скейбис удря по комплекта, сякаш иска да го счупи. За групите, които тогава започваха, това беше преди всичко доказателство, че става и без голяма компания зад гърба.

Fun fact: The Damned бяха и първата британска пънк група, която направи турне в Америка. Първите два сета изсвириха на 7 април 1977 точно в CBGB.

Това е плочата, на която пънкът се превърна от идея във форма. Ramones издадоха дебюта си на 23 април 1976 в Sire Records и го записаха за седем дни, от които три дни инструменти и четири дни вокали. Всичко струваше 6400 долара. Продуцентът Крейг Леон по-късно каза, че да направиш албум за седмица и за такава сума тогава беше немислимо.

Четиринадесет песни, под половин час, нито едно соло. Blitzkrieg Bop, Beat on the Brat, Judy Is a Punk и Now I Wanna Sniff Some Glue стоят върху баре акорди, които Джони Рамон удря само с движения надолу, върху баса на Дий Дий и върху темпо, което никога не пада. Точно тази плоча убеди стотици хора, че за група стигат китара, бас, комплект барабани и желание. Когато Ramones свириха в Лондон през лятото на 1976, в публиката седяха хора, които няколко месеца по-късно записаха други плочи от този списък.

Fun fact: емблематичната снимка на четиримата до тухлената стена е направена от Робърта Бейли за списание Punk и тя получи 125 долара за нея. Компанията нае за обложката известен фотограф, но на групата не ѝ харесаха излъсканите му кадри и наложи снимката на Бейли.

Единственият студиен албум на Sex Pistols излезе на 28 октомври 1977 във Virgin Records. Радиото отказваше да го пуска, част от магазините отказваха да го излагат, и въпреки това дебютира на първо място в британската класация. Рядко се случва една плоча за една година да промени цялата музикална индустрия. Тази го направи.

Anarchy in the U.K., God Save the Queen, Pretty Vacant и Holidays in the Sun звучат по-твърдо, отколкото обикновено се говори за пънка. Китарите на Стив Джоунс са наслоени и мощни, така че албумът е по-близо до хардрока, отколкото до три акорда в гаража. Над тях Джони Ротън не сглобява мелодии, а атакува. Жълто-розовата обложка с букви, изрязани като от вестник, е дело на Джейми Рийд и стана един от най-копираните визуални образи в историята на музиката. Ще го намериш и върху музикален мърч.

Fun fact: заради една дума в заглавието албумът стигна до съд. Управителят на магазина Virgin в Нотингам, Крис Сийл, беше арестуван на 5 ноември 1977, защото беше изложил плакат със заглавието на албума, и беше обвинен по закона за неприличната реклама от 1889 година. Защитата пое адвокатът Джон Мортимър, който обясни пред съда, че bollocks е стара английска дума за глупост. На 24 ноември 1977 съдът оправда продавача.

Пънкът според всички трябваше да издържи две години и да свърши. The Clash вместо това записаха двоен албум, който излезе на 14 декември 1979 в CBS и показа, че жанрът може да се разтегли докъдето поискаш. Записваха го от август 1979 в Wessex Studios около пет до шест седмици с продуцента Гай Стивънс.

В деветнадесетте песни ще намериш пънк, ска, реге, рокабили и соул, и нищо от това не звучи като излет извън дома. Заглавната London Calling е химн за град, който чака катастрофа. The Guns of Brixton е написана и изпята от басиста Пол Симонън за квартала, в който израсна, а басовата ѝ линия е сред най-цитираните в британския рок. Rudie Can't Fail, Spanish Bombs и Death or Glory показват група, която вече на никого нищо не трябва да доказва. Ако от този списък купуваш една-единствена плоча за грамофон, вземи тази.

Fun fact: снимката на обложката е направена от Пени Смит на 21 септември 1979 в нюйоркския клуб The Palladium. На нея Пол Симонън разбива своя бас Fender Precision в сцената. Смит смяташе кадъра за размазан и неизползваем, а Джо Страмър и художникът Рей Лаури видяха точно обратното. Лаури добави розовия надпис отляво и зеления в долния край, точно както на обложката на дебюта на Елвис Пресли от 1956.

Пънкът от седемдесетте не трая дълго и част от силата му беше точно в това. През 1980 сцената вече беше другаде. В Америка от него израсна хардкорът с групи като Dead Kennedys и Misfits, а в Британия част от музикантите се обърнаха към пост-пънка и към по-тъмни неща, каквито правеха Joy Division.

Ехото обаче никога не спря. Без тези десет плочи нямаше да я има Nirvana, нито Green Day, нито по-голямата част от това, което днес се ражда в гаражните репетиционни. И най-вече, пънкът никога не беше за техника. Стигат ти китара, усилвател, няколко перца и желание да го изсвириш силно. Останалото е само сила на звука.

Ако такива класации те забавляват, виж и албумите, които определиха британския хеви метъл, гръндж, ню метъл, синтпопа на 80-те и буун бап.

Източник на снимките: Shutterstock, Wikipedia, Discogs